Пазителят

Guardians_KevJenkins-31.jpg

След всичко тя не виждаше друг избор освен да отиде при Пазителите на времевите линии и да поиска да й изтрият паметта. Щеше да и коства скъпо, но не знаеше какво друго да направи, за да заличи всички спомени размътващи разсъдъка й. Не мислеше трезво и това не беше изобщо начин да живееш. Те й бяха последната надежда.

Не познаваше никой, който да е минавал през „изчистването на времевата линия“ и се чудеше на какво ли ще я подложат. Тя се чувстваше готова.

Взе една чанта и я напълни само с най-необходимото за пътуването си. Трябваше да върви цял ден до сградата на Пазителите намираща се в централния град. Спусна качулката на горнището си, за да не се вглежда никой в уморените й очи. За да не могат да се вглеждат в дълбините на душата й.

Когато се стъмни, което беше само няколко часа след като тръгна, тя спря на една от поляните и се загледа в звездите. Реши, че е глупаво, но все пак ги попита: „Знам, че решението ми е прекалено крайно, но какво трябва да направи човек, който няма сърце?“ Отговор не последва. Само грееха на небосвода и все едно й се смееха. Тя продължи по пътя си. На зазоряване най-сетне видя сградата в пълния й блясък. Никога не беше влизала, поне до този момент.

Само на пазителите и чираците им, им беше позволено да са в сградата. Да отговаряш за времевата линия беше привилегия позволена на малцина.

Влезна през входната врата и тъй като нямаше друг път, продължи на долу по коридора. Беше доста тъмно, имаше осветление, но колкото да не се спънеш и да се пребиеш, като последния глупак.

В дъното видя огромно бюро и някакъв човек, който стоеше на него и доста дълбоко се беше зачел в някаква обемиста и привидно старо изглеждаща книга.

Тя го доближи внимателно, но той не даде индикация, че е разбрал за присъствието й.

-Ъм…извинете, бих желала да се срещна с някой от Пазителите – каза тя силно и разбираемо.

Човекът срещу нея не вдигна глава, но след няколко минути отчетливо произнесе:

-Здравей, Кара – очаквахме те. Ако си сигурна в решението си моля те пристъпи към вратата вдясно от теб.

-Но…вие от къде знаете всичко това? – опита се да каже с възможно най-нетреперещ глас.

-Ние сме Пазителите – ние знаем всичко, което е било и всичко, което може да бъде. Врата вдясно, но само ако си абсолютно сигурна.

Пазителят най-сетне я погледна с тъмните си очи и с ръка се опита да я насочи към правилата посока.

Тя го погледна за последно преди да влезне през оказаната врата. Не се опита да я спре, това беше добре. Влезна в доста странно помещение. Стаята беше още по-тъмна и от предишната, но в тази имаше начертан кръг в средата на стаята и високи свещници наредени около му. Тя остави нещата си на пода и тогава чу гласа:

-За да започне процеса на изчистване, моля пристъпи в кръга.

Кара се замисли за минута, но после реши да послуша гласа и продума тихо на глас на себе си: – Е, хубаво и сега какво?!

Гласът отново проехтя в стаята в отговор: -Всичко с времето си, Кара. Щом си тук, значи желаеш да се освободиш от спомените си и да получиш нова времева линия. Но, за да стане това трябва да преминеш през 3 теста. Ще видиш миналото си, настоящето и бъдещето си. Ако си все още готова да ги заличиш след видяното, ще изпълним желанието ти. Това е всичко.

Кара слушаше внимателно. Очакваха я 3 теста и тя беше готова за тях. Или поне така си мислеше: -Готова съм.

След като произнесе думите, всички свещници угаснаха едновременно и Кара остана в непрогледния мрак. Когато очите й привикнаха тя видя, че около нея имаше огледала, нямаше изход – каквото и да предстоеше трябваше да го премине.

И изведнъж видя неговото лице. Причината за това тя да е тук, да желае да извърши това, което малко биха си причинили. Не знаеше колко време мина от както гледаше живота си все едно го прожектират и бива отразен в огледалата като в монитори около нея. Беше повече от болезнено. Опита се да ги сдържи, но сълзите сами се стекоха по лицето й. Все едно я разкъсваха от вътрешността – навън. Всеки го усещаше различно сигурно, но при нея поне беше така. С всеки спомен, който виждаше, все едно забиваха по едно копие в празнотата, което се наричаше сърце. Мина цяла една вечност, тя не желаеше повече да вижда нищо от това:

-Моля ви спрете, искам да продължа нататък…но спрете.

-Много добре знаеш защо си тук. Длъжни сме да проверим дали си готова да се откажеш от всичко и то не само от миналото си.

-На мига – каза тя през сълзи – нека продължим – пое си дълбоко дъх и се подготви за предстоящото.

-Ти си в настоящето, няма какво по-различно да ти покажем – освен само едно – това, което си така убедена, че ти липсва.

Не усети кога някой мина зад нея, прокара ръката си през мястото, където е сърцето й и го изкара. Болеше повече от най-силната възможна болка на света.

-Спокойно – каза тъмната фигура – тук времето е като спряло, ако преминеш и през това, ще ти го върна – каза фигурата гледайки към кристално червеното сърце в ръката си. Дори и в мрака, Кара можеше да види злорадата усмивка на лицето му. Очевидно, това му доставяше някакъв вид удоволствие.

„Съсредоточи се – не е сега момента да се предаваш“ – каза си на ум тя.

-Да продължаваме, не планирам да прекарам остатъка от новия си живот в тази мрачна стая. На вас може и да ви харесва, но на мен не особено. – отвърна Кара, събирайки сили да се изправи най-сетне на крака.

-Погледни го – фигурата пристъпи към нея, за да може тя да види как изглежда собственото й сърце.

-Но то е… то е чисто черно. Не е възможно – това не би трябвало да е нормално нали?

-Болката прави сърцата такива. Дори и когато си мислиш, че не я изпитваш  -тя е там. Тук вътре – погледни по-отблизо.

Кара не искаше да се доближава, но момента го налагаше и тогава тя видя това, което и усещаше:

-За бога, има голям прорез по цялото ми сърце. Като нищо, ако бъде стиснато една идея по-силно, ще стане на прах.

-Това дали ще промениш състоянието му, зависи само от теб самата. Ако си готова да го поправиш, ще заличим спомените ти още сега.

Фигурата пристъпи към нея и върна рязко сърцето й на мястото му, така както го беше и извадил.

-Преди да поемеш по нова линия, като друг човек – сме длъжни да попитаме – не искаш ли да видиш бъдещето си? Не искаш ли да видиш, какво ще оставиш, от какво ще се откажеш заради миналото си и настоящето си?

-Не мисля, че би имало какъвто и да е смисъл. Нищо няма да се промени– тя се обърна с гръб към фигурата и се замисли. Бяха се съгласили да изпълнят молбата й, не виждаше, какво още може да изгуби. Защо не види, какво би я чакало. Вече й беше все едно и без това. Не вярваше, че я очаква нещо хубаво.

-Добре – покажете ми – но да знаете, това нищо няма да промени!

-Хубаво, виж от какво ще се откажеш с лека ръка.

В огледалата се отразиха картини на неща, които още не се бяха случили. Как тя се самоунищожава и самообвинява, как просто губи сили за живот. Знаеше си, нищо няма да и липсва от този живот. Погледа едно и също доста време и тъкмо да се обърне към фигурата и да попита какъв е смисъла да гледа и видя нещо неочаквано.

Видя как стои в дъжда на гарата и някой й предлага да се крие под чадър. Рязко картината се сменя и видя как държи същият този човек за ръка и колкото и да е странно се усмихва. Вижда как я задържа в ръцете си и я целува. Видя как след доста време, но все пак е възможно – да е щастлива отново. Видя и другите моменти от бъдещето си, създадени от една взаимна любов.

-Това не е истинско и никога няма да се случи. Няма да променя решението си само защото сте ми показали едно мое вероятно бъдеще.

-Разбира се, че е истинско – но само ако желаеш да си позволиш да го направиш такова.

И тогава тъмната фигура свали качулката на тъмната роба от лицето си. А под нея се откри лицето на човека, който видя като част от бъдещето си. Онзи, с който изглежда ще е наистина щастлива; онзи, в който може би има вероятността да се влюби; онзи, с който ще бъде себе си и може би единствения, който може да премахне тъмнината в сърцето й.

Тя не знаеше, какво да каже, затова просто го гледаше известно време като привидение. Страх я беше, че ако мигне, той ще изчезне – а тя ще се събуди, без спомен за неговото съществуване.

-Не се отказвай от мен. Обещавам да ти дам бъдещето, което видя. – бяха на няколко крачки един от друг и той реши да ги прекоси моментално, хвана лицето на Кара в ръцете си и я целуна силно.

Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, но по дяволите – заслужаваше си…всичко си заслужаваше поне в този момент.

-Аз съм твоето бъдеще – каза той гледайки я в тъмните кафяви очи, напомнящи му на вселената.

Хвана я здраво за ръката, изведе я от стаята и никога повече не я пусна.

Силата

kbAe3RNGnI0

Тя стоеше неподвижно и не можеше да отмести очите от ръцете си.

-Какво за бога?! – обади се най-сетне Саймън, реши пръв да разсее тишината в подземното помещение. Въпросът му остана, като ехо във въздуха.

–Аз не знам какво стана… – опита се да каже в своя защита Мередит – просто се появи…от нищото.

И тя и приятелите й се взираха в ръцете й… необяснимо как те бяха избухнали в пламъци.

-Мер, успокой се, може би това би помогнало – подаде Крис, правейки бавна крачка към момичето.

-Не знам как да го контролирам, какво да правя, как да го спра… – гласа на Мер звучеше доста разтревожено.

Заслушвайки се в тишината, тя започна да си поема дълбоко въздух. След и известно време Джет се обади:

-Подейства, подейства!

Обнадеждена, Мер отвори отвори очи, беше прав, пламъците ги нямаше вече.

-Не мога да повярвам, ти си една от тях, една от специалните. Никой не трябва да разбира, не казвай на никого – или ще те помислят за луда или стражите ще тръгнат по петите ти – като най-голяма и опитна Крис започна да се оглежда дали са сами в тунела.

Вече никой от тях не беше в безопасност.

На ръба

mota.ru_20151202088-1920x1080

/Това беше написано преди може би година/

Беше късна вечер, навън беше мрачно и валеше дъжд.

Капките вода се стичаха по прозорците на къщите и колите.

Но не тях ни интересуват в такава дъждовна нощ… не хората, криещи се от него в домовете си – интересуват ни онези, които се намират под него.

На място, далеч от вкъщи, се намираше едно момиче, стоящо на ръба на скала, на сантиметри от самата пропаст… не, по-скоро бездна. Виждате ли, на мястото където беше, се намираше едно от най-големите езера, които беше виждала. А в момента, тя се намираше точно над него, само няколко малки крачки я разделяха от това да се озове долу…

Мислите в главата й препускаха като луди, все едно изживяваше всичко за последно. По-силно от когато и да е, дъждовните капки се стичаха по лицето й – на нея не и пукаше особено. Искаше само празнината в душата й да изчезне…

Една стъпка по-близо:

През ума й минаха като на филмова лента всички спомени свързани с живота й. Не беше леко. „Няма да ми липсва“, помисли си тя, след като си спомни детството си и съпътстващите го разочарования.

Втора стъпка по-близо:

Всички връзки са завършили катострофално, защото все нещо не и достигаше. „Сама ги саботирах, дори и да не е било съзнателно“, мисълта премина през нея и директно заседна в така тъмното й и разбито сърце.

Трета стъпка по-близо:

Помисли за всички, които би разочаровала и огорчи с поредната си постъпка. „Ще ме преживеят, нищо не ме задържа“, тя отдавна беше силно убедена в това.

Вече се намираше на самият ръб на скалата. Дъждът все така не спираше, даже по-скоро се усилваше. Това правеше езерото по-бурно от обикновено.

Пое си дълбок дъх, обърна се, за да погледне светлините на града поне още веднъж. Желаеше последното нещо, което види да е красиво. След като загуби всичко друго, поне това можеше да си позволи.

После затвори очи, отстъпи назад и се остави вятърът да я понесе и да я остави да заспи завинаги, прегърната от вълните на езерото.

Тялото и плува отгоре за малко и миг след това водата я погълна завинаги.

The stars

5839384748_28b1806314_b

Помня как, когато бях малка всяка вечер гледах звездите от малкия прозорец на стаята си.

Опитвах се да вярвам, че някъде там – може би в другия край на света – някой също ги гледа и чака някоя да падне, за да си пожелае нещо. Така и не разбрах, защо хората се радват толкова на умиращите звезди. Също и защо, това би трябвало да е на късмет, че и на всичко отгоре да си пожелаваме нещо.

Аз го виждам, като още един отчаян опит на хората да вярват и да се надяват сляпо в нещо, някого, някъде… като цяло в чудесата.

Помня ясно как ги гледах и си пожелавах нещо хубаво да се случи – макар да не виждах нито една от тях да пада. Мисълта, че са горе и мога да ги гледам ми стигаше.

Сега като ги виждам на небосвода, имам чувството, че ми се присмиват на глупавите мисли и желания, блещукат сякаш нищо не е било.

Как мислите, дали някъде там има „система“, която записва отчаяните ни молби за един по-добър ден? Дали има някого, който ни категоризира молбите и има правото да избира кои да бъдат сбъднати и кои не?

Дали там горе някоя звезда е лично твоя?